Открий къщата със сърцето

Иван А. Тодоров
e-mail: ivanat_bg@mail.ru  GSM: 0887 760 332
www.radiestezia.com

„И тъй, всекиго, който слуша тия Мои думи и ги изпълнява, ще оприлича на благоразумен мъж, който си съгради къщата на камък;  25. и заваля дъжд, и придойдоха реки, и духнаха ветрове, и напряха на тая къща, и тя не рухна, защото беше основана на камък. 26. А всеки, който слуша тия Мои думи и ги не изпълнява, ще заприлича на глупав човек, който си съгради къща на пясък;  27. и заваля дъжд, и придойдоха реки, и духнаха ветрове, и напряха на тая къща, и тя рухна, и срутването й беше голямо...”
(Евангелие от Матея)
 

Интересна е традицията на българите, повеляваща на бащата да съгради дом, да построи къща не само за децата си, но и за поколения напред. Може би този стремеж сме наследили от времената, когато народът ни след вековни битки и преселения най-сетне е уседнал на едно място. Когато византийците запитали хан Аспарух – „Кой си ти? Защо нахлуваш в земите ни?”, той им отвърнал съвсем ясно и категорично – „Тук дойдох, за да се завърна в дома на Отца си...”
 

Интересно, че именно българите, прочули се като суров конен народ, който определял владенията си според това, докъде можел да стигне един ездач до здрач, донесли по сегашните ни земи културата на изграждането на жилища от камък. Защото както в делата си, така и във вярата били крепки като скала. Да, българинът строи, не се шегува. И това сякаш е най-видимата страна на настъпилата промяна през последните години в страната ни. Старите къщи и квартали в големи градове си отиват и на тяхно място никнат като гъби след дъжд нови сгради, устремили се все по-нагоре и все по-нашироко. Изчезва уютът на старите къщички с кокетни дворове, изчезват пейките пред портата, а заедно с тях и нашите баби и дядовци, които сядаха привечер на сладка приказка с комшиите. Увлечени в забързаното си ежедневие, ние забравихме да вдигаме поглед вечер към небето, за да се насладим на звездния кош и на загадъчната Луна, а често дори просто не ги виждаме сред обгърналите ни отвред бетонно-тухлени, панелни и итонгови грамади.
 

Човекът обаче е свободолюбиво същество и му е присъщо да търси спокойствие и уют. Затова дори най-заклетите граждани хукват петък вечер вън от града към бащиния си дом на село или към заветната виличка, построена с много труд в някоя затънтена вилна зона или махала. Много хора от големия град се усетиха какво са загубили и тръгнаха по обезлюдените селца да си купуват къщи, за да могат поне за няколко дни да си върнат спокойствието и да се позаредят с енергия за предстоящата седмица. Друго си е да седне човек вечер на двора, да чуе как пеят щурците и да се остави на вечерния вятър да поразроши косите му. Много пъти в практиката ми на радиестезист ми се е налагало да проверявам стари къщи стават ли за живеене и какво да направят новите им собственици, за да се почувстват уютно на новото-старо място. Общоизвестна, но позабравена истина е, всяко нещо, до което се е докоснал човекът, има своя памет.
 

Така е и с къщите – те запечатват като на филмова лента събитията, които са се разгръщали там, помнят и радостите, и мъката на своите обитатели, попили са в стените си и радостта на първия детски смях и тъгата по отишлите си от земния свят. Когато умееш „да чуваш” гласа на отминалите години, за теб една стара къща е като книга, която може дълго, дълго да ти разказва интересни житейски истории.

Спомням си как един мой познат, йога, ме извика да проверим новата къща, която беше започнал да строи, вграждайки в нея стара постройка, в едно селце край Бургас. Беше началото на лятото. В дългото пътуване от София дотам в полудрямка видях недостроена къща с балкон без парапети. На балкона стоеше възрастен човечец и сякаш се взираше в мен. Когато пристигнах, с почуда установих, че видението от съня ми е много точно. Седнахме на дворчето да подишаме чист въздух и се заприказвахме за предстоящата работа. В това време откъм улицата се зададе възрастен човек, облечен в сини работни дрехи, влезе през портата като у дома си и седна на масата при нас. Погледна ни усмихнат и вместо да ни поздрави с добър ден, подхвърли шеговито:

– Е-е, колко хубаво е сутрин човек да пийне по една ракийка...

Спогледахме се с моя познат. От погледа му разбрах, че вижда госта си за пръв път. Той обаче, като учтив домакин, изтича до кухнята, останала от старата къща, изнесе прашасало шише с отлежала ракия, сипа по една чашка на странния ни гост и на нас, остави една чинийка с домати на масата и отиде да донесе сирене за мезе. Възрастният човек пийна с видимо удоволствие ракийката на един дъх, отхапа половинката от един ранен парников домат и въздъхна:

– Ех, какви домати гледах аз, а и какви праскови... Хей сега ще ида да ви набера...
– Добре, добре, казах му аз, и му се извиних, че трябва за момент да отида в къщата да си взема инструментите.

Не се забавих и минута, а когато се върнах, на двора заварих домакина ни с чинийка сирене в ръка, изправен озадачен до масата. Спогледахме се и излязохме на улицата да потърсим загадъчния ни гост. Навън беше пусто и само няколко кокошки, измъкнали се през оградата на съседния двор, ровеха из прахоляка. Върнахме се обратно и приседнахме тихо на масата, поглеждайки с недоумение изпитата чаша ракия и отхапания домат... Махнах с ръка и понеже нямах много време на разположение се захванах за работа. Багетите ми отчетоха наличието на подпочвена вода под част от сградата, но колкото пъти се доближах до кухнята, останала от старата къща, те сякаш полудяваха – въртяха се накъдето си поискат, сякаш някой нарочно ги блъскаше настрана. Спрях, затворих очи и... видях възрастния човек от моя сън. „Какво правиш още тук?”, мислено го попитах. „Как какво! Това е моята къща! Гледай на какво я направи твоя приятел!”, сопна ми се дядката. „Освен това се прави, че не ме вижда, а уж йога бил! Наложи се да го бутна от терасата, та белким се сети и за мен...” Тръснах глава и отворих очи и видението ми се разтвори в пространството за миг. Излязох навън и попитах моя домакин дали е падал от терасата.

– О, някой така ме блъсна в гръб, че щях да се пребия... Добре че под терасата беше варница, та паднах на меко! Абе ти знаеш ли, моята приятелка идва два пъти тук и цяла нощ не можа да спи, защото казваше, че чува как някой ходи нощем из къщата и даже я пипнал два пъти по рамото... а аз си помислих, че тя нещо ме будалка...

Когато поразпитахме съседите за стария собственик на къщата, оказа се, че дълго живял сам, децата му заминали някъде по чужбина. Той обаче обичал къщата си и все ги чакал да се върнат някой ден. Когато починал, няколко дни дори нямало кой да го изпрати от този свят. Посъветвах моя познат да направи специален ритуал за изпращане на тази неприкаяна душа и да поръча една заупокойна литургия на името на бившия стопанин на къщата, преди да продължи строежа. Обади ми се няколко дни по-късно. Каза, че направил всичко, както трябва, и вече не се усещало никакво присъствие в къщата. Поразпитал съседите за загадъчния ни гост, но така и не намерил такъв човек в цялото село...

Знам, че тази история ще ви прозвучи почти невероятно, но и много други пъти съм се натъквал на странни случки, свързани с паметта и излъчването на предметите, които ни заобикалят. Проверявах веднъж стара къща в София, която предприемчиви люде бяха купили и преустроили за офис на фирмата си. Въпреки че къщата беше в самия център на града, очакванията им за бързо развитие на бизнеса не се бяха оправдали. Напротив, делата им от ден на ден вървяха все по-зле, а и самите хора, работещи там, имаха усещането, че всичко в живота им върви на забавени обороти. Докато обикалях из стаите, се натъкнах на голям старинен часовник, богато украсен с дърворезба, останал от предишните собственици. Красивата вещ наистина впечатляваше, но гласът на кукувичето и тиктакането на механизма отдавна бяха замлъкнали. В съседното помещение имаше друг, стенен часовник, който също беше спрял да отброява времето. Багетите ми се въртяха бавно и плавно, отчитайки наличието на застояла вода под сградата и на културен пласт с много древна памет... С почуда за себе си забелязах, че и моите реакции стават все по-забавени, а когато исках да обясня нещо на хората от фирмата, изричах думите с видимо усилие, сякаш съм безкрайно уморен. Попитах ги за часовниците и те ми обясниха, че са ремонтирани няколко пъти от много добър и съвестен майстор. Докато били при него в ателието, работели, но седмица-две, след като ги донесели в офиса, те отново спирали. Накрая престанали да се занимават с тях и ги държели само за украса. Обясних на моите домакини, че излъчването на застойната вода и на културно-историческия пласт под къщата изменят хода на времето в тази зона. Всяка дейност, извършвана на това място, е обречена на застой. Часовниците се опитваха да им подскажат какво става, но те нямаха сетива да разберат предупреждението на „неодушевените” предмети.

Но не само старите предмети могат да породят хаос в една къща. Веднъж ме поканиха да проверя една солидна семейна постройка в Панчарево. Там съжителстваха три семейства, но взаимоотношенията им се развиваха като гръмотевична буря. Мъжете от фамилията често пътували по чужбина и надонесли от различни кътчета на планетата най-различни маски, изображения на божества, статуетки, икони и всякакви други произведения на художествените занаяти. Повечето от тези предмети бяха струпани по рафтовете на огромна секция в просторния хол, където по-рано обичала да се събира цялата фамилия.
 

Проверих къщата за наличие на геопатогенни зони, подземни води, радиация и техногенни излъчвания. Освен проекцията на подземна вода в единия край на сградата не установих нищо тревожно. Нямаше и следа от външна недоброжелателна намеса, която да влошава така осезаемо отношенията на хората в къщата. Когато влезнах в хола обаче, багетите ми изведнъж се отвориха рязко в отрицателна посока. Бях с гръб към секцията и ясно усетих как „мравки полазиха по гърба ми”. Обърнах се бавно и багетите ми отново с камшичен удар се отвориха на „не”. Тогава се вгледах в предметите, подредени по секцията – изображения на Буда и бодхисатви, китайски старци и божества, африкански магьосници и индийски шамани се опитваха да съжителстват с подредени тук-там православни икони. Притворих очи, в главата ми нахлу шума на многогласен хор от каращи се хора... Посъветвах моите домакини да направят кътчета на отделните божества в различни места на дома – християнските икони в източния сектор; китайските фигурки – в кътчето на полезните контакти; будистките – в зоната на изобилието, а африканските ритуални маски – вън от дома!

Няколко дни по-късно телефонът в офиса ми звънна настойчиво. Вдигнах и чух нечий радостен възглас в слушалката – „Безоблачно! Слънчево! Няма гръмотевични бури!!!” За миг се почудих кой ли е решил да ме занимава със синоптични прогнози, но успях да разпозная в радостните трели гласа на жената от къщата в Панчарево. Разместването на чуждоземските гости в отделни кътчета беше дало бърз и наистина неочаквано добър ефект. Предната вечер цялата фамилия се беше събрала отново заедно и всичките с радост и видимо удоволствие изкарали весело до късни нощи без да си кажат една крива приказка.

Друга странна история ми се случи, когато трябваше да проверявам апартамента на моя позната, живееща там от години със старата си хазяйка, вдовица. Двете толкова си допадаха, сякаш бяха майка и дъщеря, и успяваха да внесат разнообразие в живота си на самотни жени. Здравето и на двете обаче беше поразклатено. Моята позната все по-често усещаше как я обхваща необяснимо чувство за тревога, тъга и самота в мига, в който се връщаше в квартирата. Проверката за геопатогенни зони и вредни излъчвания не показа нищо тревожно. През цялото време, докато мерех обаче, усещах необяснимо вътрешно напрежение сякаш някакъв страничен наблюдател ме гледаше със сърдит поглед. Поразпитах хазяйката кой е живял преди в кооперацията. Оказа се, че сградата е принадлежала на евреи, които през четиридесетте години били интернирани от България. След 9 септември собствениците се завърнали за кратко, но отново били подложени на тормоз от новите власти, които отчуждили имота им по някакъв измислен закон. Новонастанилите се във сградата квартиранти тормозели по всякакъв начин собствениците и при някакъв битов скандал убили хазяина. Жената му не могла да понесе загубата, унижението и обидите, на които била подложена и в пристъп на гняв проклела всички мъже в къщата да измрат до един, а жените им– да живеят във вечна тъга! „Всичките във входа сега сме вдовици, последен си отиде моят мъж преди няколко години”, довърши тъжния си разказ хазяйката.

Много пъти са ме търсили за съвет хора, които са наследили имот от починали роднини, със съвет какво могат да задържат от придобитото по наследство имущество и от какво да се освободят. Има, разбира се, много неща, които представляват гордост за рода и запазват продължението на родовата памет. Често обаче хората не смеят да се освободят от дрехите, които са носели покойните, а в тях като в компютърна памет е записано всичко, което им се е случвало – и добро, и лошо. И ако вие не искате да преживеете отново емоциите на баба си и дядо си, по-добре се освободите навреме от дрехите и предметите, които те са ползвали. Домът може да се пречисти и ремонтира, къщата да се прекади и освети, така че да продължите живота си в нея на чисто, но категорично не ви съветвам да робувате на стари предмети и вещи.

Когато влезете в стара къща, която сте решили да придобиете, поинтересувайте се какъв е бил животът на хората, които са я обитавали преди вас. Ако те са живели щастлив и спокоен живот, няма основания за тревога. Но ако тя е била арена на „бойни действия”, непрекъснати скандали, алчност, злоба и пререкания – бягайте по-далеч от такова място. Все пак, преди да придобиете такъв имот, влезте в него, затворете очи и със сърцето си се опитайте да почувствате атмосферата в него. Ако сърцето ви пее и се радва, това е идеалното кътче за вас. Ако е тревожно, тъжно и го обгръща страх– вървете си спокойно по пътя и не съжалявайте за „пропуснатата възможност”.