Малките пространства… ГОЛЯМ ПРОБЛЕМ

Не са редки случаите, когато две-три поколения съжителстват в едно жилище и с времето то придобива все повече облик на комунална квартира.
03.03.2007
Иван А. Тодоров
377
фън шуй, радиестезист, геопатогенни зони
Източник: Снимка Милена Конакчиева

Съвременният човек често се изправя пред все по-сложни за решаване задачи в битието си. Неговото информационно и социално натоварване нараства с такива главоломни темпове, че често му идва да се скрие в дома си като в крепост и да не си подава носа навън. Събирането на огромни маси хора на едно място уплътни и без това тясното градско пространство, а непрекъснатото покачване на цените на недвижимите имоти логично доведе до тяхното обратно пропорционално по размери развитие. И ако не в толкова далечни времена човек си мечтаеше за по-широко, по-просторно и хармонично жилище, днес все повече са тези, които не могат да си позволят повече от двустайно или едностайно жилище, а не са никак малко и тези, които обитават гарсониери, боксониери, реставрирани тавански стаички и сутерени.

 

Не стига, че в градския транспорт сме уплътнени като сардини в консервена кутия, но и когато се приберем у дома сякаш няма къде да отпуснем душата си. Не са редки случаите, когато две-три поколения съжителстват в едно жилище и с времето то придобива все повече облик на комунална квартира. Често в практиката ми на радиестезист и експерт по фън шуй се е налагало да проверявам такива жилища и още с влизането в антрето съм добивал ясна представа за ситуацията в цялото жилище.

 

Самият факт, че в съвременните жилища изчезнаха притворите и преддверията, където човек да свали обувките си и връхните си дрехи, а заедно с това да „остави пред прага на дома си” напрежението от външния свят, силно нарушава хармонията на жилищата. Понякога с умиление си спомням за старата ни селска къща в Роман, където на влизане сваляхме прашните дрехи и обувки, измивахме се и влизахме босоноги в застланите с чисти черги стаи. Цялата умора от работата по полето и от безкрайните игри оставаше навън и можехме с наслада да се посветим на домашните си занимания.


Този вкоренен навик да не внася в дома си мръсотията отвън следва българина по петите и не са рядка гледка стълбищните площадки по блоковете, които са богато декорирани с всякакви галоши, „клепари”, потпетени обувки, гуменки с изрязани пети и други подобни картинки. „Е, селска му работа” – чувам как с възмущение възразяват вече някои граждани, но какво да се прави. В почти три милионна София кореняците-софиянци са не повече от 250 хиляди... Впрочем нека не внасяме разногласие сред читателите на тема град-село, защото всичко опира в крайна сметка до вътрешния усет за красота и естествения стремеж за хармония, които са присъщи на всеки човек, независимо кога и къде е роден. И ако се замислим за някои простички неща, ние бързо можем да въведем ред в малките пространства на жилищата ни. 


Естествено, не трябва антрето да бъде претрупано и претоварено с всякакви вещи, защото така би заприличало поскоро на вход в пещера, през който трябва да се промъкваме с усилие. А колко често по закачалките висят всесезонни дрехи – якета, палта, шлифери, шапки, шалове и ръкавици, и то в такива изобилни количества, че обикновено за гостите не остава свободно дори едно местенце. Домашните чехли и обувките заемат едно и също пространство и така прахолякът, внесен отвън, бързо се озовава в дома ни.

 

       



Често срещано явление е именно в антрето, което е най-слабо осветено място в жилището, да мъждука и най-слабото осветление. Вярно, че не прекарваме толкова много време там, но защо трябва с труд да намираме нужните ни неща в дрешника и с усилие да се взираме в огледалото, за да не хукнем несресани и в неугледен вид навън. Приятно изключение в това отношение са азиатците, които прекрасно знаят, че през вратата в дома ни, освен нас, влиза и жизнената енергия Ци и ако тя се озове в неприветливо място, вместо да се задържи като желан и дългоочакван гост, ще побърза да ни напусне. Затова антрето трябва да е добре подредено, да е меко и приятно осветено, да предлага равностоен подход към вътрешните помещения и да предразполага гостите, най-желаният от които е жизнената енергия, да поостанат за повече време при нас.


Особено място се отделя на огледалата. Те, разбира се, трябва да са чисти и да са достатъчно големи по размер, за да може човек да се огледа в тях в цял ръст. Това наистина е важно, защото ни помага да изградим цялостна престава за собствената ни персона и за нашата осанка. Не случайно у всички народи по света битува пословицата „По дрехите посрещат, по ума изпращат”. Огледалата не бива да са поставени фронтално срещу входната врата или на вратата на тоалетната. В единия случай ще отблъскват влизащите в дома добри гости, а в другия – биха привлекли жизнената енергия на място, откъдето бързо да изтече навън.  Идеалното място за огледалото е отдясно на входната врата и то трябва да е добре осветено със специална за целта светлина, отделна от цялостното осветление на антрето.

 

Впрочем антрето е идеално място за еклектични решения. То търпи смесването на различни стилове и присъствието на мебели, останали ни в наследство от далечни роднини. Поставките за чадъри и телефони, закачалките, шкафчетата за обувки и дрешниците търпят най-голямо разнообразие на формите, а пейзажните картини в светли тонове са прекрасно допълнение на интериора. Красивите осветителни тела и кристалните аплици винаги са за предпочитане пред голите електрически крушки. Важен нюанс са ключовете за осветление, които трябва да са на удобно и достъпно са всички обитатели на жилището място. Огледалата са оформени с красиви и оригинални рамки, допълнени от удобни поставки за всякакви дреболии – гребени и четки за коса, ключове и какво ли не още.
 

Особено място на Изток се отделя за олтара на предците. Той обикновено е разположен на източната стена, осветен е добре и винаги е в приветлив вид. Този олтар е средище на родовата памет и напомня на всички в дома откъде са дошли на този свят. Предците са пазители на дома и на рода и ни напомнят, че и ние на свой ред трябва да положим усилия да приумножим авторитета на рода и натрупаните от тях земни блага. Често съм се заглеждал в красиво изписаните дървени таблички в олтарите на предците и в родовите снимки по стените около тях и с тъга съм си спомнял за нашенските пожълтели фотографски албуми, изпокрити по шкафчета и чекмеджета. Този олтар не случайно се намира именно в преддверията и в антретата на повечето източни къщи. Защото за азиатците домът е издигнат на почит като храм на душата ни на земята.


 

И така както не можеш да влезеш обут и неумит в източен храм, също така не бива да влизаш в дома си, без да си се пречистил от напрежението и нечистотиите на външния свят. Прекланяйки се пред предците, ти сякаш им даваш отчет за добрите дела, които си извършил през деня, и измолваш прошката им за грешките, които си допуснал. Така, успокоен и умиротворен, влизаш при своите близки в дома си.


Спомням си един особен случай от моята практика. Потърсиха ме за помощ млади хора, наследили просторно семейно жилище в стара София. Всичко в този дом говореше за стил и добър вкус на обитателите. Всяка стая имаше свой собствен облик. Холът бе обзаведен в стил „Виенски салон”, с прекрасни шкафове за порцелановите сервизи и сребърни подноси, тежка дъбова маса и изящни столове. Спалните бяха обзаведени със стилни черешови мебели, украсени с дърворезба. От антрето се влизаше в просторно овално фоайе, водещо до останалите помещения в жилището. Всичко сякаш беше наред, но младите собственици не се чувстваха никак добре. От уважение към своите баба и дядо, от които бяха наследили жилището, не смееха нищо да преместят, нито да обновят. На кристалния полилей в антрето светеше само една миньонка, на другите три места не можеха да сложат крушки, защото късо съединение прекъснало захранването им. Спалнята, на която спяха, им се струваше грамадна и неуютна, а поради нестандартните й размери не бяха сменили дори вълнените дюшеци на своите предци.


- Имам усещането, че не живеем собствения ни живот, а сме
се върнали някъде назад във времето, оплака ми се домакинята.
– Направо не знам какво да правим! Родителите ми и дума не
дават да се освободим от наследените мебели.

Наложи ми се дълго да обяснявам как човек може да обнови едно такова жилище, приемайки духа на предците, запазвайки си тяхното уважение и същевременно отваряйки си пространство за нов живот. По мой съвет в духа на еклектиката, фоайето бе превърнато в кът за семейни спомени (по подобие на източен олтар на предците). Семейните портрети добре паснаха на освежените в светли тонове стени. Отремонтираният стенен часовник с весел звън отброяваше часовете. Претапицираните столове грейнаха в свежи цветове, а новото кристално огледало, поставено в почистената старинна рамка, изпълни със светлина околното пространство. Антрето грейна с петте „свещи” на новия кристален полюлей, а спалнята се изпълни с нов живот благодарение на направения по поръчка специален матрак.


- Върнах си равновесието! Всеки ден споделям с дедите никакви успехи сме постигнали и имам чувството, че на тях наистина им харесват всички промени, които направихме. Сега чувствам изцяло тяхната подкрепа и знам, че ще успеем във всичко със съпруга ми. Ето такъв живот наистина ми се живее – похвали ми се след два месеца моята опечалена преди домакиня!

 

 

Преди няколко години посетих с цел хармонизиране апартамента на столичен архитект. Вечно зает той все нямаше време за себе си. В апартамента съжителстваха три поколения – той с жена си и двете им деца, тъст и тъща. Обстановката беше наистина напрегната въпреки взаимния стремеж за разбирателство, а ролята на заврян зет очевидно започваше да му натежава. Напоследък напрежението наистина бе достигнало тревожни размери и той искаше да провери дали някакви странични фактори не подклаждаха този студен огън в дома им.

 

Премерих жилището за геопатогенни зони и вредни излъчвания, като едвам се движех из помещенията, затрупани с всякакви мебели. Апартаментът беше чист от геопатогени и вредни излъчвания, но напрежението очевидно идваше от други фактори. Спалнята на архитекта приличаше на моряшка каюта с легла на два етажа за децата, гардероб и спалня за родителите. В хола имаше огромна секция на цяла стена, маса с два фотьойла и четири табуретки, огромен фикус и чертожна маса, на която посменно работеха тъстът-инженер и зетят-архитект. Единственото по-свободно пространство беше в кухнята, където също на смени пребиваваха тъщата и двамата й внука. Пошегувах се, че в тази къща липсват само кучето и котката, за да е пълна картината на семейна идилия, но се оказа, че те просто за лятото са на вилата, иначе зиме картинката наистина е завършена!

- От мен да знаеш, малките пространства са голям проблем – отвърна на шегата ми архитектът. – Каквито и усилия да полага човек, не бива да се свива чак до ембрионалното си състояние.


Предложих му да пожертва двата фотьойла от хола и фикуса, за да има поне малко въздух в помещението, но той ми отвърна, че това би означавало да посегне на семейната гордост на тъща му, която отглеждала това растение повече от четвърт век. Тогава му разказах за фикусите, които бях видял в Пномпен, столицата на Камбоджа. Те бяха с големината на нашенски петдесетгодишен орех и когато ги гледах, наистина не можех да разбера упоритостта на човека да превърне едно такова огромно и сводолюбиво растение в стайно цвете.  Разделихме се с добро чувство и нотка на успокоение, че той все пак не е като онзи заврян зет от вица, който спял между вратата и фикуса, за да не духа на фикуса...
 

Закони Нормативна база Коментари