Мадара - Домът на боговете

Мадара е древният символ на България. Мястото на Мадара е свещено.
06.06.2019
проф. д-р инж. Добрин Денев
626
Мадара, Мадарски конник, Проф.. д-р. инж. Добрин Денев, история на България
Източник: Доц. д-р. инж. Добрин Денев

Проф. д-р. инж. Добрин Денев е преподавател в УАСГ.
Ректор на УАСГ в предишен мандат.
Автор е на множество исторически книги и публикации.


Мадара е едно впечатляващо творение на природата, място с магнетично излъчване, изпълнено с особена енергия и мистика, пропито от духа на нашите прадеди, покрито с патината на отминали велики времена, и... както вече е казано – “носещо частица българска вечност”. Такова особено и необяснимо усещане преследва всеки, който посети Мадара. Там всичко притежава магията да сближава с миналото. Никъде другаде по нашата земя това не се усеща така силно.

Само там – на Мадара. Пред знака на Конника.
Там, в сърцето на култовия “епицентър” на древната българска държава. Където далечните за нас българи са получавали единение със своите предци и със своите богове. Там те са се изправяли пред тях – от обикновените до най-знатните. И комуто е било дадено – е чувал гласа им.

Но защо на Мадара? Защо и как точно Мадара е била избрана за главно светилище на Българската държава?
На този въпрос няма даден еднозначен отговор. Или, може би, има... един, на който можем да се доверим. Защото... Мадара просто е била създадена от провидението за това.  Защото там всичко извисява човека до божественото. По всеобщо мнение името Мадара е българско. Но не е ясно какво означава. Това обяснява защо и как в търсенето на някакъв първоизточник вниманието на изследователите е насочено все някъде натам към районите, за които се твърди, че са населявани някога от българите. В преследваненето на тази цел се правят какви ли не догадки и дори всевъзможни словесни паралели, заимствани от единия край на света до другия. Това (без да го оспорваме напълно като изследователски подход) дава интересни, но все още (да кажем) неубедителни резултати.

Може би нейде в Тибет, в Полинезия или в Андите, или някъде другаде по планетата, има селища, светилища, местности и пр. с наподобяващи Мадара наименования, но от това, дори да има някаква връзка, все още не следва кой знае какво и не се обяснява много. По наше мнение отговорът на този въпрос е възможен и не трябва да се търси по далечни страни, а по-скоро тук, в България. И това, от което трябва да започнем, е предпоставката, че името Мадара трябва да е било колкото важно, толкова и познато, и разбираемо за древните българи. Трудно е да се повярва, че това е било някаква всеобщо непонятна дума – някаква чуждица в езика на българите. Със сигурност и затова името Мадара не е изчезнало, не се е и променило, но закодираната в него информация сега е забравена. И от това днес то е станало далечно и неразгадаемо.

Причината за този факт може да е заложена в капризите на историческото време, в дебрите на родовата ни памет, или да е резултат на стечение от трагични обстоятелства - каквито са например двете големи национални крушения в Средновековието. Тази причина може прочее да се крие и някъде другаде. Например не е изключено Мадара и нейният езотеричен код да са били заличени и забравени съзнателно и нарочно. Защото, освен през жертви и страдания, освен през възходи и падения, нашият народ е минал и през червената жарава на още едно голямо изпитание, през един колосален духовен срив – и това е бил насилственият духовен обрат към християнството, с който, освен формалното припознаване на новия бог, всичко от миналото е било отречено и зачеркнато.


В нашата историческа книжнина битува схващането, че т.нар. “прабългари” били монотеисти, т.е., че почитали само едно, единствено божество, наречено Тангра. Това схващане, макар че вече е втълпено в съзнанието на хората, все още си остава едно недоказано твърдение, както впрочем... не е сигурно дали въпросното божеството е било наричано някога по този начин - Тангра. Защо не Тандра, Танакра или Дингир? Впрочем възможни са и всичките дотолкова, доколкото в езиково отношение голямата българска държава от времето на Кубрат и после тази на Аспарух, едва ли е била етнически и езиково напълно хомогенна. По-скоро – тъкмо обратното.

Омуртаг пише на една колона, че “поднесъл дарове на... ТАНГР”. И толкоз. От това ТАНГР след хиляда години “придоби права” на единствен древнобългарски бог. Много по-вероятно е същият бог (нека да допуснем - върховен за българите) да се е наричал ТАНДРА, което е означавало ПОВЕЛИТЕЛ НА НЕБЕСНИЯ ГРЪМ, сиреч ГРЪМОВЕРЖЕЦ. Но едва ли е бил единствен бог. Върховен – може би да, но не и единствен. Подобни нетрадиционни възгледи в днешно време се чуват от време на време, но това никак не попречи всички други персонажи от българския божествен небосклон да са потънали и изчезнали в сянката на върховния бог, обявен, както се посочи, безкритично и... между другото, за единствен. А следва да сме поне малко мнителни и се запитаме как да четем и разбираме онзи запазен върху камъка Омуртагов надпис, където кратко и ясно пише следното: “Не унижавай нашите богове! Че тяхната сила е голяма! Доказва го това, че ние като им се кланяме покорихме цялата ромейска държава.”


От “нашите богове” сега, именно заради различни там причини, няма и помен, макар че като народ, имал съприкосновение с Изтока, следва по аналогия българите да са познавали и почитали и други (въобще повече) божества. Най-малкото, защото в българската държава от онова далечно време е царяла определена религиозна толерантност. Нека си припомним и факта, че хан Кубрат и неговите потомци са били християни, че Велика България е получена от съединяването на множество от различни народности, едната половина от които до началото на VI в. живяла в пределите на Аварския хаганат, а другата в Тюркския. Да не говорим, че и на Балканите местното, заварено от Аспарух, население е почитало свои си богове, като в това число не изключваме и Христа.

Въпросът за “нашите богове” в случая се явява важен, макар че не стои толкова пространно. По-скоро ни интересува истината в една малко по-тясна рамка, защото е изключително трудно да се даде отговор за многообразието на религиозните култове и почитаните божества от онова време. Не само в пределите на Европа и Азия, но и по нашите земи. Повече ни интересува един от “нашите богове”, уважавани от доведените от Аспарух българи. Освен вездесъщият Тангра. Този бог се казва Митра. За него се знае и е писано немалко, при това не от вчера. Но като че ли интересът към Митра нарастна наново, особено след като в изключение от общия хор през последните години се появиха и ред други мнения. Тук заслужава да се спомене името и заслугата на художника Александър Хофарт, който в една великолепна книга, озаглавена “Изчезналите кодове на древните българи”, аргументира предположението, че нашите прадеди са почитали като много върховен и бога Митра, определен от Хофарт като “Бог на каменното небе”.

За Митра и въобще за митраизма като религиозно течение се знае доста. Главните постулати на това учение са широко известни, дори често се срещат твърдения, че през определен период то е заляло и доминирало в половината Римска империя. Да уточним – най-вече в източната й половина, вероятно защото то самото идва от изток. А нашите земи са били (не само гравитирали към, а вътре) в тази част на империята. Няма причина от географския регион да изключим земите, обитавани преди Аспарух от българите, които са били известни като един от големите и най-стари народи, живели в Азия.

Работата изглежда е в това, че древните българи от началото на VI в. са наричали МИТРА по свой начин - МАТРА, или дори МАТАР (членувано: МАТАРА). Възможно е даже, понеже това съответства на историческия период, новодошлите с Аспарух и заварените от него местни българи (не славяни, а българи!) да са си служели по различен начин с разглежданото име. Основополагащият корен на думата МИТ (МИД), означава ТВЪРД и в конкретния случай вероятно е отстъпил пред по-благозвучното МАТ (МАД). Оттам като последица са се породили имената на култово религиозния комплекс МАТАРА (МАДАРА), както и неясното за нас понятие МАТОРИЕВИ ГОРИ (тогавашно име на Стара планина). А защо да не допуснем и съществуването на подобна лингвистична връзка с друг известен култов комплекс на Балканите – наричан днес от гърците МЕТЕОРА?

Всичко горепосочено ни дава основание да твърдим, че името Мадара е било безусловно почитано от българите и е дошло до наши дни като транскрипция на божественото име Митра (Матра, Матара). Този бог, можем да допуснем, че е бил дори върховен, а ако не, то поне считан от българите за равностоящ на най-висшите богове, поддържащ Вселената и небето. Можем да вярваме, че по същата причина на негово име е била именувана цялата планинска верига, известна ни сега като Стара планина. Дори самото име Стара планина, за което не можем да открием откъде идва, ни насочва към обяснението, че планината по-късно е именувана така, защото е била свързвана в съзнанието на хората с нещо далечно и отминало, например... със СТАРИ БОГОВЕ. Иначе няма как да си отговорим на въпроса, какво й е старото. От чисто геоложка гледна точка тя е точно обратното – младонагънат планински масив.

Първите сведения за Мадарския конник са останали от известния у нас унгарски пътешественик Феликс Каниц, посетил българските земи през 1872 г. Той бил заведен на Мадара и след като разгледал отдолу барелефа с далекоглед, направил заключението, че Конникът е останал от времето на траките. Аналогично схващане, вече на базата на далеч по-подробен оглед и на по-задълбочен анализ, са застъпвали и някои от по-късните изследователи, между които небезизвестният у нас чешки археолог Карел Шкорпил. От 1894 г. още по-подробно описание на паметника оставил Константин Иречек. Първите известни фотоснимки от обекта са от 1898 г., а първото истинско археологическо проучване е проведено през 1902 г. Извършено е от Рафаил Попов. Както се разбира, след Освобождението паметникът бързо получил широка известност. През 1905 г. в изпълнение на изричното настояване на цар Фердинанд е направена гипсова отливка на барелефа. Подбудите, разбира се, били повече от благородни, но изпълнението се оказало не дотам обмислено. Обмазали го с тънък слой глина, върху който положили гипса. После го отлепили на части... за жалост заедно с по-малки или по-големи парченца от изображението, което в резултат загубило много от онова, което хилядолетията били пощадили. През 1924 г. паметникът наново станал обект на археологически проучвания – оттогава са останали някои от най-популярните снимки на Конника. През 1954 и през 1995 г. са организирани други нови проучвателни работи, вкл. чрез издигане на скеле, достигащо досами барелефа.

След всичките проучвания, писания и дискусии, днес се счита за практически безспорно доказано, че Мадарският конник е от времето на Средновековието, че не е останал от древните траки, а е от началото на т.нар. Първа българска държава (наричана в последно време Дунавска България). Предположенията, че е тракийски и че е бил заварен тук от Аспаруховите българи, сега се защитава от сравнително малък брой специалисти и като официална научна теза вече почти не се поддържат. Барелефът, както по художествен стил, така и като съдържание на изображението, независимо от формалната сюжетна прилика, се приема без критики, че е отдалечен в художествено отношение и че не отговаря на утвърдената някога тракийска традиция. Косвено доказателство, че Конникът не е бил заварен, а изваян от българите, са многото интересни надписи, които са чисто български и буквално са втъкани в пространството около него. Надписите понастоящем са вече доста увредени и не могат да се видят, респективно четат, отдолу дори при слънчево време. Тези надписи са открити сравнително по-късно от най-ранните проучвания, като за широката общественост стават масово достояние от момента на честванията по повод обявяването на Мадара за историко-археологически резерват в началото на ХХ в. Във вечерта на тържественото събрание силни прожектори осветили Конника отдолу. Тогава, както твърдят очевидците, “сякаш с магия около тялото на коня и над главата на ездача се появили сенките на древни писмена...” 

Паметник като Мадарския не е бил създаден без специален повод, по нечия прищявка, или пък е... произведение на някакъв художник- отшелник. По действително много причини той не може да се оцени и като заварен, и (ей така, също без всякакъв повод) нарочен за божествен от новонахлулите в 680 г. тук Аспарухови българи. Един монумент като Мадарския, е имал безусловно повече от важно и ключово значение - той е изпълнявал пряка и твърде централна роля, като заемал доминиращо място в духовното пространство на Старата българска държава. При това е бил замислен и изпълнен с цел да внушава ясни, категорични и недвусмислени послания... а не да вменява някакви тънки и мъгляви намеци. Паметникът, както се вижда и усеща от пръв поглед, носи своеобразна алегоричност, но едва ли в ония далечни времена е представлявал някакъв толкова усукан и загадъчен ребус, в който мистично, космогенично и езотерично е закодирана съответна, разбираема само за посветените, идея. Впрочем нека не изключваме напълно това. Всъщност в това наистина е големият въпрос: Каква е идеята на Мадарския барелеф? Този въпрос, чиито отговор би трябвало да е лесен и еднозначен, и във възможностите на всеки от някогашните посетители на Мадара, днес се явява с повишена трудност. На него са посветени много страници. Но истинският отговор продължава да се търси.

Независимо как и от кого е била формулирана темата, споровете в научните среди от откриването на паметника до ден днешен, тангират все около това – не какво се вижда, а как да се разбира и тълкува сцената (фигуралната композиция), издълбана от длетото на художника върху гладките Мадарски скали. Този е, по друг начин изказано, същият основен въпрос. На него българските и чуждестранни учени (да не изключваме и любителите на историята) са дали много (даже твърде много и то дори взаимно изключващи се) отговори, което никак не пречи въпросът все още да стои предизвикателно открит.


Защото Мадарският монумент е уникален (може би между най-уникалните) в Европа, което ще предположи, че чрез него, не е изключено да са регистрирани и увековечени за историята също така уникални идеи или събития. Не само личността на Конника, но (да повторим) и събития. Защото паметникът е бил създаден много скоро след 681 г. Версията за неговата елементарна илюстративност, както и за някакъв там „парадно-ласкателен” характер, каквито носят много от по-късните паметници, възвеличили ролята и заслугите в историята на ред известни и неизвестни феодали от Средновековието, не почива на никакви аргументи.

Съдейки по времето, по което казахме, че е създаден паметникът, това събитие, без съмнение, може да е само едно – СЪЗДАВАНЕТО НА ДЪРЖАВАТА БЪЛГАРИЯ НА БАЛКАНИТЕ.

 

                

 

          
               

 

 

Разбира се, споровете кой е изобразен на Мадарските скали няма да свършат скоро. Дали е Аспарух, дали Тервел, или е просто ... Матра.
Онова обаче, историческото по своите измерения, събитие, което е заслужавало да бъде изтъкнато и увековечено чрез величествен монумент, е триумфът на България. И то се казва още Мадара.

Автор: проф. д-р инж. Добрин Денев
Закони Нормативна база Коментари