Търси

Паркът на мечките в Белица

Всеки знае случка или поне приказка за мечка. Моята случка накратко е следната

Паркът на мечките в Белица

Паркът на мечките в Белица Автор / Източник: Още за къщата

Всеки знае случка или поне приказка за мечка. Моята случка накратко е следната. Пътувахме през лятото покрай морето, на юг от Созопол, където тогава никак не беше пренаселено с курортисти и въобще с хора. По пътя започнахме често да задминаваме цигански каруци с пъстри чергила, пътуващи все в една посока. Гледката беше твърде живописна, защото с тях имаше и мечки – закъде е цигански катун без мечка. Отиваха на своя ежегоден събор.

А градските случки с мечки всеки ги знае – играят те, изправени на задните си крака, под съпровода на простичка мелодия от циганската гъдулка и просят жълти стотинки от минувачите. Не се замисляме върху неволята им – с детски очи поглъщаме картината на близкото присъствие на това голямо диво животно.

Докато един ден във времената на демокрацията се чу, че Бриджит Бардо ще прави у нас парк на мечките. Ако не беше нейното световноизвестно име, надали инициативата щеше да добие такава популярност. Пресата и телевизията бяха готови да посрещнат ББ на родна земя, но тя не дойде и за откриването.

Фактически Бриджит Бардо е името – основният двигател и организатор е интернационалната фондация „Четири лапи (Vier Pfoten)”, базирана във Виена. Като финансиране и работа проектът е изготвен под ръководството на египтянина д-р Амир Халил, с когото е съгласувана всяка подробност. Когато се налагало, той пристигал от Виена, отивали на място и решавали проблема, независимо какъв е. Разбира се, при определени ситуации са идвали специалисти и от страна на Бриджит Бардо, чието мнение има своята тежест при вземане на определени решения.

Целта на изгражданите от фондацията паркове /първият парк за мечки е направен в Германия/ е животните да се върнат в естествената им среда, за да изживеят дните, които им остават на свобода, да се чувстват спокойни. И паркът беше направен, открит и функционира спокойно вече 3 години.

Желанието ми е да ви разкажа не толкова за мечките /тяхното присъствие ще се усеща навсякъде/, колкото за изграждането и съоръжаването на парка, и по-точно за неговия проектант, арх. Иван Тончев.
Уникалната по своята същност задача арх. Тончев получава случайно, благодарение на контактите си като турист-планинар. Не познавал терена и не бил ходил никога в Белица – описали му го без карта, „оттук нагоре и надясно”. Но вече имало разрешение на правителството да се използват за целта 63 хил. кв.м земя от горския фонд за парк. От Белица разстоянието е 11-12 км, пътят и сега е лош, неподдържан, неподходящ за обикновен автомобил, особено в горната си част. Няма организиран транспорт - ще се търси решение в бъдеще. Посетителите са посрещани и развеждани по маршрути /турове/ с различна дължина с обяснения от персонала, а мечките са близо и се виждат.

Арх. Иван Тончев започнал проучването заедно с един геодезист. С брадвичка в ръка правел просеки /да мине лъчът на станцията/, маркирали точки и вземали координати. Най-важната задача била да се определи как да върви пътеката – за мечките наклонът е без значение, въпросът бил за посетителите - а пътеката си има профил, около 3 м ширина. Ако се мине успоредно на хоризонталите, се сече теренът, трябва да се насипва, причинява се ерозия – тоест има груба намеса в дадеността. Тогава той взема решение пътеката да върви директно нагоре, колкото и стръмно да е /има места с до 42 градуса наклон/. При избора на трасетата са използвани основно съществуващи горски пътеки и места, където няма много дървета. Така пътеките се вият из гората и по този начин много малък брой големи дървета са били премахнати. В стръмните участъци има стъпала, направени от легнали дървета, където е необходимо и с парапети. А гората е гъста – долу е смесена с бук – горе става само борова.

Има места, в които е страшно гъста, обрасла с шубраци – през пролетта всичко избуявало и нищо не се виждало. Трудно било да се заключи този полигон от 63 хил.кв м в гора – след 2-3 седмици двамата се отчаяли. За щастие арх. Иван Тончев намира човек с GPS и с него работата потръгва.
Това, което измерват през деня, вечер се слага в компютъра и се вижда къде се намират – вървят по два лъча от двете страни на терена.

Първоначално изискванията към парка са много общи – като площи, като разделяне на сектори, връзки между секторите, създаване на пещери /каквато има в самата сграда/. Намерили или създали всичко, което било необходимо. /Съществуващата стара част на парка е в долния край на терена, изградена през 2000-2001 година върху площ от 11 дка, лошо изпълнена, с некачествени материали. Практически в нея имало сграда за гледачите на мечките, които работят на смени, склад за храни, една приемна за посетителите и кафе./

Трябвало да направят още една къща в горната част на терена, защото разстоянието през гората е 600 м, а денивелацията повече от 100 м. Има транспортен достъп, но е далече, над 3 км. Още когато трасирали пътеките, горе се появила една хубава поляна, от която се откривала страхотна гледка към билото на Рила и към целия Пирин отсреща. И арх. Тончев видял формата на къщата – „тя била там, готова, чакала само да я направят”. От Африка, където е работил, той научил да се оставя да усети духа на мястото – неживата материя също има дух – и това не се прави с насилие върху себе си или върху материята.

Къщата в парка на мечките контрастира със заобления релеф и същевременно се вписва идеално в пейзажа, а погледната отдолу, повтаря върховете на борчетата – така се наложили и тези странни на пръв поглед колони. Тя има един основен етаж с помещение за посетители, кухня, а отпред на носа има офис за персонала, откъдето има възможност за наблюдение околовръст с далекоглед или просто око. Също и необходимите битови помещения за персонала и за електропастирите. На долното ниво има операционна зала, свързана директно с три пещери, от които има директен достъп към трите прилежащи сектора на парка. /Когато една мечка пристига в парка, в повечето случаи има нужда от лекарска намеса. Също през определени периоди се извършват пълни медицински прегледи на животните./

Целият парк бил всъщност една пространствена задача – как да минат хората и как да минат мечките, без да си пречат – и от това да се получи един театър, едно приключение за всеки от участниците. Теренът предлагал такава възможност – намирал се на един преход от равно към стръмно, с много интересна конфигурация, а горите наоколо били като рамка – страшно интересно място.
Като пространствена организация паркът се състои от 4 нови сектора /старите са отделно/. Секторът представлява едно заграждение с минимална площ от 5 дка /има и по 30, и по 25 дка/. В такъв малък сектор мечките са 2-3 – в другите са повече, до 10 мечки - зависи от собствената им организация на живот. Практически мечките живеят в тези заграждения както в естествена среда – наоколо са гората, камъните, поляните. Между секторите има пътека за минаване на посетителите, възможност за оглед и поддръжка с подходящи превозни средства, а околовръст по периферията има друга такава пътека. Използвали съществуващ коларски път, който пресичал терена, за да направят пътя за обслужване /и поддръжка/. От долу до горе се минава по един сравнително кратък път – на места доста стръмен. Между секторите, под пътеките, има проходи със шлюзови врати - метални, вертикално движещи се - за прехвърляне на мечките от един сектор в друг при необходимост. Когато впоследствие мечките станали повече, те сами разделили територията помежду си.

Строителите са от благоевградската фирма „Универсал-стройконсулт” с ръководител инж. Георги Ганджов. Заедно с арх. Тончев те създали идеалния тандем между архитект и строител, което за съжаление рядко се случва. След цял ден обикаляне по терена на обекта вечер те се прибирали и до късно решавали проблемите на чаша ракия. Измисляли детайлите, следващия път инженерът носел готовите елементи, дискутирали ги – всичко се проектирало в мащаб 1:1. Няма според арх. Тончев книга, която като я отвориш и да намериш решение на подобни проблеми. И двамата нямали опит с подобни проекти и затова решавали конкретно, на място, съобразно условията. Така се получил оригиналният детайл на мостовете и пасарелките, който те направили от жабки /сглобки на строително скеле/ - станал перфектен – много лесно и евтино, а изключително ефектно.

Може още дълго да се разказва за строителната одисея сред горите на Рила планина. Важното е, че създателите на парка в Германия оценили въображението и практическия подход, с които са създадени съоръженията в парка, независимо че е по-малък по размер. А арх. Иван Тончев вече създава следващия си парк – този път в Африка.

Автор: арх. Милена МИЛКОВА

Изпрати на E-mail
 

За да оцените и/или коментирате е необходимо да сте регистриран потребите!

Влез в Профила си Регистрация


На сайта на ka6tata.com

затвори