Търси

За един (не)обикновен архитект и неговото наследство

Преди близо година излезе малка книжка, която четох под лупа – „Обикновена архитектура” от Стефан Беязов, където той разглежда професионалния си опит в светлината на неговата полезност за потомците.

арх. Стефан Беязов - Обикновена архитектура

арх. Стефан Беязов - Обикновена архитектура Автор / Източник: арх. Стефан Беязов - Обикновена архитектура

 „Обикновена архитектура” от Стефан Беязов

„Обикновена архитектура” от Стефан Беязов Автор / Източник: арх. Стефан Беязов

Хотелът в Банско - партер. Тук функцията е съвършена.

Хотелът в Банско - партер. Тук функцията е съвършена. Автор / Източник: арх. Стефан Беязов

Въпреки, че цялата перспектива от север би трябвало да бъде в собствена сянка има хвърлени сенки, подчертаващи
стрехата

Въпреки, че цялата перспектива от север би трябвало да бъде в собствена сянка има хвърлени сенки, подчертаващи стрехата Автор / Източник: арх. Стефан Беязов

Корпусите са идентични, но свободно поставени, повторението е модерно, но внушението - исторически обвързано

Корпусите са идентични, но свободно поставени, повторението е модерно, но внушението - исторически обвързано Автор / Източник: арх. Стефан Беязов

Нова обществена сграда в съчетание с наличен паметник на архитектурата. Тук (както е при Аалто) модерността и традицията

Нова обществена сграда в съчетание с наличен паметник на архитектурата. Тук (както е при Аалто) модерността и традицията Автор / Източник: арх. Стефан Беязов

PREV NEXT

Преди близо година излезе малка книжка, която четох под лупа – „Обикновена архитектура” от Стефан Беязов, където той разглежда професионалния си опит в светлината на неговата полезност за потомците. Един вид интелектуално завещание. Освен текст книгата съдържа чертежи, които изискват специално внимание – освен красиви те са красноречиви. Тъй като неговият пример и кариера са образцови и типични за поколението преди моето, изкушавам се като един вид наследник, но и съвременник, да коментирам тази ценна книга пристрастно, но с респект и внимание. Тя съдържа базово (и същевременно специфично беязово) отношение към вечните проблеми на професията, да бъде тя премълчана или повърхностно похвалена ще е непрактично. Тъй като коментирам плътно написаното, ще използвам подредбата на книгата на арх. Беязов за моите подзаглавия. Благодаря предварително.

ПИСМО ВМЕСТО УВОД

Тук Стефан говори за лекотата в работата на баща си арх. Васил Беязов и своите собствени трудности и терзания, за мързела и трудолюбието. Още третото изречение гласи: „Изглежда всеки трябва да измине собствен мъчителен път на развитие, което сигурно е истинският път.” Твърдение стъписващо – защо всеки, защо мъчителен и откъде накъде – единствено истински път? Тук е скрит ключ към емоционално-моралната доминанта на епохата, но може би и на българския характер изобщо. Всеки, който прави нещо (тук, тогава и сега) с моцартова лекота, е обречен – на завист, неуспех и ограбване. Там където копането се цени по-високо от фантазията макар, че дори метенето може да се върши талантливо, близко до ума е да признаем превъзходството на труда над таланта, на мускулите над ума. В това отношение България няма равна в мимикрията – ако искаш да те оценят – прави се на отруден и ангажиран, на нещастлив. Това изглежда продължава и днес с пълна сила – не е било нужно С.Б. да го натъртва, защото той самият е живото опровержение – таланта си не можа да скрие, лекотата също.

Малко по-нататък „...въпроса, който ме измъчваше – как се става голям архитект...” разкрива мотивацията на архитектите. Въпросът е типичен не само за неговото поколение. Младежите и девойките с тази професия още като студенти се вълнуват силно не от „как се прави?”, а от „как ще ме оценят?” Освен, че е безплодно усилие, тази мисъл завежда творците силно встрани от позитивното възприемане на света изобщо и занаята в частност, отвлича внимание от удоволствието от правенето в посока към интерес от успеха. Малко добра архитектура се очаква при такава конструкция.

И накрая „Аз съм бил принуден да работя и то много...” като панацея срещу всякакви разочарования – трудови, любовни, обществени, а вероятно и политически... с една дума - да живей, живей трудът! Според Стефан Беязов трудът е не само мехлем, но и средство „... за опазване на гордостта и достойнството ми.” Да, точно така беше в неговата кариера (тя се разви пред очите ми) и жалко, защото съществуват и други средства, например... борбата за доказване на собствената правота, талант, превъзходство. Но е възможно тук да има недоизречено още нещо. Като бивш педагог С.Б. знае прекрасно, че дори най-трудолюбивите студенти и по-късно проектанти не доработват проектите си. Мнооого рядко неизбежните поправки по фасадите (те се правят винаги в последния момент и - каквито станат) връщат проекта обратно в разреза и плана, и дори в ситуацията. Оттам и вечното оплакване/оправдание – нямаше време. Трудолюбие, на каквото малцина са способни, изисква да се върнеш отначало ако не си доволен от резултата. За такова отношение към труда и аз бих гласувал, но не е задължително процесът да бъде мъчителен.

ОПАСНОСТИ ПО ПЪТЯ

Според автора опасност за професионалиста е самото архитектурно образование. Съгласен съм. Опасни били вторачването във функционалното решение и безропотното подчинение пред инвеститора. Да! Капанът на времето бил капан за архитекта? Всяко време е „капан”, всеки инвеститор е по своему лош, от времето когато Стефан беше асистент преди 40 години образованието непрекъснато се влошава. Е, и? Но по-важно от съгласието е несъгласието ми. Точките, по-скоро обясненията на тезите на Стефан, с които не съм съгласен, са по-важни. 

„...без академично образование не може....” казва авторът. Може и още как! Цялата история на архитектурата до днес го опровергава. Днес обаче постъпват в университетите не заради знанията, а заради дипломата и заради пет-шест години благовидно скрита безработица. Друг въпрос е, че всеки някъде от някого се учи. Днес благодарение на Интернет може да го прави без да излиза от къщи. Това съсипа авторитета на „знаещия педагог”. Той няма как да знае и една стохилядна от онова, което го има в Интернет (там вече има и дебели книги), но може и трябва да учи студентите как да се учат и как да постъпват в професионалния си живот. Може ли? За това се иска характер.

Сентенцията „Архитектурата е вкаменена музика” според автора била „...удар, от който не можеш да се оправиш”. Защо да е удар? Ако студентът я чете в контекста на Гьоте и Шилер, или който там пръв я е казал, няма да е удар, а паралелна информация. Да ги е чел! Архитектурата не е занаят за алитерати. Преподавателите ни от 40 години били дъвкали едни и същи излишни неща? Вярно е! Къде са в това време студентите и младите поколения преподаватели, които да ги прогонят/изместят? Ако ги няма, не заслужаваме ли съдбата си? Моето поколение не взе и половината от онова, което получи Стефановото. Заслужено не получихме място под слънцето – заради безконфликтното си поведение. Асистентът Беязов напусна ВИАС защото не признаха плана му за Коприщица и сградите в нея за научен труд. А той беше такъв и още как! Само че, ако го бяха признали, щеше да се види, че повечето „научни работници” – млади и стари - дават фира. Кой би го допуснал? Авторът обаче не казва това, казва друго – че стрехата на хотела му в Банско, която имитира дървена конструкция, а всъщност е украса на скрит бетон, има право на съществуване (едва ли „правото” на твореца подлежи на оспорване). Или, че едностранното застрояване на стаите в същия хотел в крайна сметка е „жертва на фигура за спечелване на преимущество”. И това никой не оспорва, но той твърди и че:

 

1. „... най-достъпното и лесно нещо (е) функционалното решение.”

2. „...качествено произведение на архитектурата е добре намереното равновесие между компромисите във функцията, икономията и образа.”

3. „...добрата архитектура е равновесие на компромиси в нейната същност.”

4. „...архитектът е длъжен да повлияе на инвеститора...(благоприятно)”

5. „...мисълта, че аз не мога да направя проект на това високо ниво...” (става дума за проект на Й.М.Пей, който всъщност авторът критикува)

6. „...справянето (с огромния поток информация) самостоятелно или в малко бюро е непосилна задача.”

Според мене ключът към „истинско архитектурно произведение” е именно функционалната схема. Точно тук и още в ситуационното зониране има място за дръзко новаторство и хотелът в Банско прекрасно илюстрира точно това. Но за да се появи даровита функционална схема е нужен опит, какъвто „наследниците” нямат и никой не очаква да го натрупат. А Стефан го е имал благодарение на баща си Васил, но благодарение и на любопитството си към занаята, към наследството. Ако неговите деца нямат любопитството, завещанието малко ще им помогне. Когато аз бях асистент нелюбопитните си студенти отсвирвах с мъка на сърце, но безкомпромисно – такива не стават за архитекти. Сега водя някакви пленери – като цяло днешните са още по-малко любопитни. Те дори не искат да си разгледат терена – бързат да забият нос в лаптопите...

Убеждението, че компромисите са пътят на архитектурата, беше и остана типично за поколенията след Девети септември. А всъщност голямата архитектура е тази, в която четирите съставки (функция, конструкция, форма, цена) са безкомпромисно добри всяка една! Възможно ли е по принцип? И още как, но не за всеки!

Архитектът не е длъжен да влияе благоприятно, нито да учи клиента си на архитектура! Архитектът е слуга, но слуги има различни. По-скоро в името на професията е длъжен да помогне на клиента (пък бил той Държавата) да си счупи главата с безумните си желания, но само след като преди това е показал, документирал, ако трябва – нотариално, правилната алтернатива. И след това му натрие носа публично. Само така българският клиент може да бъде вкаран в правия път. Само така професията можеше да си върне нужния престиж, а не по линията на „неизбежните компромиси”.

Скромността, смирението показано от С.Б. в тези редове, не могат да са напълно искрени, но би трябвало да изглежда така (такъв беше и остана общественият климат). Свидетел съм как в многобройни обществени прояви първото стефаново изречение беше „Не можах да разбера...” или „Не ми стана ясно...” – казано с момчешки чар и понякога с усмивка. От второто изречение обаче личеше, че не само са му ясни и същността, и възможното решение, но и, че са му по-ясни отколкото на всички присъстващи. Така беше! За какъв дявол му е да държи същата линия в едно завещание?

Колкото до „сам войнът не е войн”, съм сигурен, че С.Б. прекрасно знае колко не е прав. Дори великият Норман Фостър откак прави в 50 държави 100 проекта годишно с бюро от 1100 души, не е направил нищо сравнимо с постиженията от времето когато „бюрото му беше малко”. А Карлос От спечели конкурса за парижкия си театър съвършено сам... Моше Сафди на брега на Свети Лаврентий – и той! Какво да говорим? 

Когато големите проектантски организации у нас умряха, беше моментът да докажем, че малките бюра могат повече. Не стана, пак най-големите – ведомствените и номенклатурните наследници - лапнаха поръчките, защото... малките нямали капацитет! Глупости, нали и големите се състоят от личности – някои могат, други не, но в големите са принудени да работят заедно. Там вадят осреднен продукт. Докато малките бюра винаги имат избор с кого и как да работят... Архитектурата е индивидуално изкуство!

 

УРОЦИТЕ НА НАРОДНАТА АРХИТЕКТУРА

Тази глава съдържа най-ценната част на „завещанието”. Преди всичко личи огромната любов на С.Б. към старата балканска архитектура. Дали тя е само българска, а не – много по-стара, многонационална, в случая няма значение. Важното е, че Стефан не само е попил/усвоил не само нейните форми, но преди всичко нейния дух и смисъл, това личи от многобройните чертежи в книгата. А те са прелест – само с две дебелини на перото, но с образцова графика. Компютърни изпълнения с подобно качество още не съм срещал. Книгата синтезирано съдържа почти всичко, което Стамов, Тулешков, та дори Рашенов и Бичев са казали с повече думи. В този смисъл „Обикновена архитектура” заслужава да бъде настолна книга на нашите (и не само) архитекти независимо от стиловите им пристрастия. Тя е учебникарска книга в най-добрия смисъл. Тук С.Б. цитира Йовков и Шерууд Андерсен. Йовков – за народностния дух на изкуството в бита – добре, но Андерсен е цитиран с „Щастлив съм, че съм роден в бедност и в малък градец...”, сякаш Стефан не знае, че Трявна, Жеравна, Котел (чиято архитектура е най-възхитителен образец) съвсем не са били бедни. Нито Габрово, Пловдив, Алтън Ловеч. И че макар старите схлупени къщи покрай реката в Коприщица (тях вече никой не помни) да бяха малки и ниски, дори те не бяха бедни, а напълно „райтянски”, макар със светла височина 1,75 в повечето случаи. Само малко по-голяма е светлата височина в „Къщата на водопада”.

В същата глава има ценни мисли за експлоатацията на архитектурното наследство, за моралните й аспекти. За значението на неприкосновеността на терена за самата архитектура, за нравствеността в градоустройството, за вредата от автомобилите за архитектурата, за предимствата на естествените материали, за предимствата на преустройствата на съществуващи сгради пред строителството „на гола поляна”, за опасностите от неорганичния пренос на форми от миналото в бъдещето. Всичко това любопитният читател ще прочете и оцени сам. Аз бих могъл да добавя своите несъгласия.

 

Една от главните теми, неизбежен проблем на всички архитекти от ХХ век и досега е дали и как да се повлияят от Модернизма. Особено остро стои този въпрос пред адептите на националните архитектури, какъвто Беязов безспорно е. Независимо, че ценното от характера на старата архитектура е универсално и приложимо, архитектурата на модерните времена има възможности и изисквания, каквито битовата архитектура няма. Повторението на идентични форми и елементи в една сграда или на една улица (редуването, ако говорим за композиционен похват) е естествен резултат от индустриалното производство, от естетиката на машинното изделие – далеч от духа на битовата архитектура. В беязовите проекти редуването на идентични елементи (независимо дали само кьошкове или цели сградни корпуси) е модерно, макар композицията да е историческа, свободна, неортогонална, привидно произволна. Еднаквите хотелски стаи, учебни корпуси, витрини се налага да бъдат метрично или ритмично повторени или поне така мислят поколенията архитекти от Девети септември досега. Всъщност, когато еднакви елементи се изпълняват намясто, едновременно и не са във висока степен сглобяеми, няма никаква реална причина да бъдат еднакви. Няма налице нито едно от преимуществата, които индустриалното строителство носи. Следователно тяхното повторение/редуване в случая е неорганично. Това особено ясно личи днес, когато ваканционни селища, затворени комплекси, търговски улици се изпълняват от най-много два вида напълно еднакви сгради, за разлика от старите селища, където (макар напълно сходни по планова схема, конструкция, големина, материал) къщите са различни, поставени са подобно, но са все пак различни – според терена и богатството. И така са много по-верен израз на разнообразието в живота, чиято еманация са. Книгата и проектите на С.Б. биха могли да послужат за доказателство, че дори при наличието на огромно желание и несъмнен талант, не е достатъчно да използваме някои предимства на наследството, ако не  проникнем дълбоко в същността на явленията. И обратно – ако сме модерни до мозъка на костите е полезно същият костен мозък да съдържа генетично достойнствата на наследството, поне – на добрите му образци. За да бъде тази следа трайна имаме прекрасни книги като тази или например скъпоценната „Габрово” на Нено Ямантиев от 1970-та.

Да се пренесат достойнствата на наследството в новите сгради без да се прибягва до разкрасяване на бетона с дърво е по-трудно, но напълно възможно. Да се добави дървената „конструкция” към бетона на хотела в Банско не е по-добре отколкото да се направи изцяло дървен покрив, та дори цял етаж. Това е очевидно, ако пожарният правилник не го забраняваше – навсякъде по света „дървени хотели” се правят до днес, само тук не можем. Обаче борбата с правилниците и бюрокрацията е винаги по-тежка от „неизбежния компромис”.

Връзката на С.Б. с Модернизма, особено с Алвар Аалто, ясно личи в проектите му за обществени сгради. Духът на Сайнятсало витае още в ситуациите. Той беше творчески усвоен, блестящо развит „на българска почва” от Камиларов, Хаджистойчев, сестрите Рибарови и най-вече Беязов в проектите му за Банско, в Брезник, в Коприщица, в Китен... Според проф. Папагалов – връстник и приятел на Стефан - Аалто е едва ли не по-велик от Мийс и Гропиус взети заедно. Ако говорим за аалтовското влияние в българската архитектура на 60-те и 70-те е точно така. Уважението към Аалто от тяхното поколение беше огромно. Защо по-късно това влияние се загуби без следа нямам представа. Може би защото беше полезно, уместно...

ПЪТЯТ

Тази глава по-скоро е посветена на теорията на архитектурната композиция, която като недостатъчно компетентен ще оставя без коментар. Хубаво е, че я има, всеки практикуващ архитект би трябвало да има в представите си за занаята поне малко теория във връзка с възгледите си. Хубаво би било да се знае обаче, че „Композицията не е основно средство”  на проекта, на архитектурата. Композицията е или не успява да бъде по-скоро цел и резултат. Тя си има своите средства, някои от които в книгата са изброени като редови понятия, заедно с терена и обемната структура. Подобна еклектика ми идва малко в повече...

Не мога да отмина без коментар двете твърдения на финала, които може би са резултат на умора, разочарование, отчаяние на видял и препатил автор, но не могат да бъдат полезни на „наследниците”, които имат какво да вземат от тази съдържателна книга. Ето ги:

„Красотата е нещо, което се възприема без интелектуални усилия и се чувства, защото тя сияе”. Прекрасно казано, поетично звучи, но ако беше вярно защо ни е да пишем/публикуваме подобни книги?

„В сложния процес на архитектурното творчество не е възможно да се формулират ясно цели и пътища за тяхното постигане”. Ами! Още едно усилие и точно тази книга щеше да формулира ясно и целите, и пътищата. С доста повече дързост и малко повече уважение към пълния член...

Та така. Един голям архитект, който за мене ще остане момче, макар да го имам като по-голям брат, написа голяма книга, впечатляваща с искреност и отчаяние. Ако талантът, но и тези чувства/съмнения не бяха емблематични за по-старото поколение български архитекти, нямаше защо да пиша с респект и болка за тях. Изобщо нямаше да се захващам, най-малкото, за да не наскърбя „бащите”, които не просто ценя, а по-скоро обичам, оспорвайки тезите, с които не съм съгласен. Те бяха типични за преподавателите през 60-те, а те не можаха или не пожелаха да се преборят за безкомпромисна архитектура с обществените условия. Ние също се провалихме, а „синовете ни” дори не знаят в какво се провалят.

 

Автор: арх. Павел Попов

Изпрати на E-mail
 

За да оцените и/или коментирате е необходимо да сте регистриран потребите!

Влез в Профила си Регистрация


На сайта на ka6tata.com

затвори